Колективната памет като културен процес
Понятието „колективна памет“ се използва за обозначаване на начините, по които обществата създават, съхраняват, интерпретират и предават представите си за миналото. Концепцията е въведена в социологията от френския социолог Морис Халбвакс през 1920-те и 1930-те години. За разлика от разбирането за паметта като изцяло индивидуален психологически процес, Халбвакс подчертава, че спомените се формират и възстановяват в рамките на социални групи и техните „социални рамки“ – семейство, религия, образование и други форми на социална принадлежност (Halbwachs, 1992). Човек не си спомня като напълно изолиран индивид, а използва езика, категориите и символите, които споделя с групите, към които принадлежи.
В този смисъл колективната памет може да бъде разбирана като динамичен социален процес, чрез който общностите придават значение на миналото и определят кои събития, личности и места да бъдат запомнени и как да бъдат интерпретирани. Тя не представлява просто съвкупност от исторически факти, а се формира чрез културни, институционални и обществени практики. Паметници, музеи, учебници, ритуали, годишнини и публични разкази са сред механизмите, чрез които определени представи за миналото се материализират и предават между поколенията.
Тук обаче възниква един от основните теоретични въпроси в изследванията на паметта: съществува ли колективната памет като самостоятелна социална реалност, или понятието обозначава социално организираната съвкупност от индивидуални спомени? Самият Халбвакс поставя основата на тази дискусия, като едновременно разглежда индивидуалната памет като социално обусловена и говори за колективна памет като феномен, свързан с групите и техните общи рамки на възпоменание. В този смисъл колективното и индивидуалното не могат да бъдат напълно разграничени: хората помнят индивидуално, но правят това в социална среда, която предоставя категориите, езика и символите, чрез които миналото се осмисля (Halbwachs, 1992).
По-късни изследователи допълнително развиват това разграничение. Джефри Олик например различава между collected memory – съвкупността от индивидуални спомени, разглеждани като социално свързани – и collective memory, която се отнася до по-широките обществени и културни форми, чрез които миналото се институционализира и представя пред общността (Olick, 1999; Olick, 2007). Това позволява колективната памет да бъде изследвана не като предполагаем „общ мозък“ на обществото, а чрез конкретните социални практики, институции, символи и комуникационни форми, посредством които определени представи за миналото придобиват устойчивост.
Именно тази перспектива е особено важна за изследването на културното наследство. Колективната памет не е нито напълно независима от индивидуалните спомени, нито може да бъде сведена до тяхната проста аритметична сума. Тя възниква на границата между индивидуалната памет и социалните механизми, които определят какво се запомня, какво се забравя и какво се превръща в публично значима част от миналото. Поради това колективната памет следва да се разбира преди всичко като социален процес на селекция, интерпретация и предаване на миналото.
Изкуственият интелект и паметта
Изкуственият интелект постепенно променя начина, по който създаваме, съхраняваме и интерпретираме знанието. През последните години вниманието е насочено основно към неговото приложение в медицината, индустрията, образованието и публичната администрация. Значително по-рядко обаче се обсъжда влиянието му върху една привидно консервативна сфера – културното наследство.
Дигитализацията на архиви, библиотеки и музейни колекции вече не се изчерпва със съхраняването на исторически документи в електронен формат. Благодарение на генеративния изкуствен интелект и развитието на машинното обучение, дигиталните колекции вече могат да бъдат анализирани по начини, които улесняват откриването на връзки, закономерности и контексти между разпръснати исторически източници. Алгоритмите могат да анализират огромни масиви от исторически данни, да разпознават взаимовръзки между личности, институции и места, да реконструират липсващи връзки между архивни единици и да откриват закономерности, които трудно биха били установени чрез традиционно архивно проучване.
Тази технологична промяна поставя и един по-фундаментален въпрос.
Ако изкуственият интелект започне все по-активно да участва в представянето на миналото, може ли той да промени начина, по който обществото формира своята колективна памет?
Въпросът не се отнася единствено до възможността да се създават по-реалистични визуализации или по-достъпни дигитални архиви. Той засяга самия процес, чрез който обществата определят кои личности, събития и места се превръщат в част от общия исторически разказ. Следователно дискусията за изкуствения интелект в културното наследство не е само технологична. Тя е едновременно историческа, етична и политическа.
Тази статия защитава тезата, че най-същественото въздействие на изкуствения интелект върху културното наследство няма да бъде свързано с автоматизацията на архивната работа, а с промените в начина, чрез които обществото избира какво и кого да помни. Именно затова развитието на AI поставя нов въпрос за колективната памет, а именно за обществената отговорност при създаването на исторически разкази.
Културното наследство като процес на подбор
Културното наследство често се възприема като съвкупност от материални обекти – паметници, исторически сгради, архиви, произведения на изкуството и музейни колекции. Подобна представа създава впечатлението, че наследството представлява обективно отражение на миналото. Съвременните изследвания в областта на heritage studies обаче показват, че това разбиране е силно опростено.
Още в края на 20 век, историкът Дейвид Лоуентал отбелязва, че наследството не е самото минало, а начинът, по който настоящето избира да се отнася към него (Lowenthal, 1998). Миналото достига до нас чрез процес на непрекъснат подбор – определени документи се съхраняват, други се губят; някои личности получават обществено признание, а други постепенно изчезват от публичната памет. Следователно културното наследство не е неутрален архив на случилото се, а резултат от множество институционални, политически и обществени решения.
Тази перспектива променя и начина, по който трябва да разглеждаме изкуствения интелект. AI не навлиза в празно пространство. Той започва да работи с архиви, които вече са формирани чрез човешки избори и исторически приоритети. Алгоритмите не създават тези селекции, но могат да ги възпроизведат, ако липсва критичен анализ на данните, върху които са обучени.
Едновременно с това AI предоставя възможност тези ограничения да бъдат поставени под въпрос. Чрез обработването на големи масиви от разпръсната информация – местни вестници, регистри, фотографии, кореспонденция и административни документи – технологията може да направи видими личности и социални мрежи, които досега са оставали извън официалния исторически разказ. В този смисъл изкуственият интелект не само работи с наследството, но потенциално променя начина, по който то се интерпретира.
София като казус: между официалната история и паметта на града
София представлява особено интересен пример за подобен анализ. През последните около 150 години градът преминава през няколко различни политически режима, всеки от които формира собствена визия за миналото и съответно определя различни критерии за обществена значимост.
След Освобождението историческият разказ логично поставя акцент върху изграждането на столицата на новата българска държава. В центъра на обществената памет застават държавници, военни, архитекти и представители на политическия елит. По време на тоталитарния социалистически режим, в публичното пространство започват да преобладават личности, съобразени с идеологическите приоритети на времето. След демократичните промени през 1989 г. процесът на преосмисляне на комунистическото минало постепенно започва и фокуса на „националните герои“ тотално се измества.
Тези трансформации показват, че паметта за града никога не е окончателна. Тя постоянно се пренарежда в зависимост от обществените ценности, политическия контекст и институционалните практики.
Същевременно развитието на София не се определя единствено от политически лидери или известни архитекти. Историята на града е изградена и от учители, лекари, предприемачи, фотографи, издатели, инженери, артисти, собственици на малки предприятия, общественици и хиляди обикновени граждани, чиито биографии рядко присъстват в учебниците или музейните експозиции.
Именно тук възниква възможността, която предлага изкуственият интелект. Вместо да се използва единствено за дигитализиране на архиви, той може да подпомага анализа на огромни масиви от разпръсната информация и да открива връзки, които трудно биха били проследени ръчно. Това не означава създаване на нова история, а разширяване на изследователското поле чрез систематично свързване на вече съществуващи източници.
Подобен подход вече започва да намира институционално приложение. В Нидерландия проектът HAICu (Humanities–Artificial Intelligence–Cultural Heritage) обединява Националния архив, Националната библиотека (KB), Института за звук и образ и няколко университети с цел разработване на AI инструменти за работа с културно наследство. Показателно е, че проектът не се концентрира единствено върху технологичните възможности на изкуствения интелект. Сред основните му цели са също прозрачността на алгоритмите, проследимостта на източниците и представянето на множество исторически перспективи. Самият дизайн на проекта показва, че бъдещето на дигиталното наследство вече се разглежда не само като технологичен, но и като обществен въпрос.
Подобни примери откриват нови възможности и пред София. Дигиталните фондове на Столична библиотека, Държавна агенция „Архиви“, Регионалния исторически музей – София, Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и редица частни архиви съдържат огромно количество информация, която днес съществува предимно като отделни колекции. При използването на подходящи AI инструменти тези източници биха могли да бъдат анализирани заедно, което да позволи реконструирането на социални, професионални и културни мрежи, формирали развитието на столицата.
Така основният въпрос постепенно се променя. Вместо да питаме единствено „Как е изглеждала София?“, започваме да задаваме по-сложен въпрос: „Кои хора са направили София такава, каквато я познаваме днес, и защо част от тях са останали извън колективната памет?“
Именно тук изкуственият интелект може да се превърне не просто в инструмент за дигитализация, а в средство за критично преосмисляне на градската памет.
Етиката на реконструкцията
С разширяването на възможностите на AI възникват и нови етични въпроси. Колкото по-убедителни стават дигиталните реконструкции, толкова по-важно става разграничението между исторически факт и алгоритмична интерпретация.
Всяка AI реконструкция представлява поредица от избори. Необходимо е да бъдат подбрани източници, да бъдат оценени противоречивите сведения, да бъдат запълнени информационните липси и накрая резултатът да бъде визуализиран по определен начин. Следователно алгоритъмът не функционира като неутрален посредник между миналото и настоящето. Той участва в процеса на интерпретация.
Този процес се опитваме да следваме и при проектите на сдружение „Ликът на София“, в рамките на които чрез изкуствен интелект бяха създадени аудиовизуални реконструкции на знакови личности. Да вземем примера с проекта «Жените на Лозенец» и трите личности там – актрисата Адриана Будевска, учителката Пенка Касабова и актрисата Ирина Тасева. Целта на проекта не беше да се създаде илюзия за историческа автентичност, а да се предложи интерпретация, основана на максимално надеждна документална достоверност. Процесът започна с историческо проучване, включващо архивни фотографии, биографични източници, публикации във вестници, мемоари и други документални свидетелства. Следващата стъпка беше не генерирането на изображения, а критичната оценка на наличните данни – доколко фотографиите са представителни, кои факти са сигурно установени и къде съществуват празноти, които не могат да бъдат възстановени с историческа категоричност.
Едва след този етап AI беше използван като творчески инструмент за визуална и аудиовизуална реконструкция. Всички решения – от избора на изражение и жестове до интонацията на гласа и средата, в която героините „оживяват“ – бяха резултат от човешка интерпретация, а не от автономно решение на алгоритъма. Художественият елемент не замества историческите факти, а служи като средство за тяхното по-достъпно представяне пред съвременната публика. В „Жените на Лозенец“ не бяха реконструирани само лицата на трите жени, а по-скоро тяхното обществено присъствие. Целта не беше да се отговори на въпроса „Как са изглеждали?“, а „Какъв е бил техният принос и защо днес почти не ги помним?“. Така AI се превръща не в средство за визуален ефект, а в инструмент за възстановяване на културната памет.
Именно подобни примери показват, че основното предизвикателство не е доколко реалистична може да бъде една AI реконструкция, а доколко прозрачен е процесът, чрез който тя е създадена. Подобен подход намира отражение и в последните препоръки на ICOMOS Germany относно използването на изкуствен интелект в опазването на културното наследство. Документът подчертава, че AI следва да подпомага експертната работа, а не да я замества, като всяка дигитална реконструкция трябва да бъде проследима, ясно обозначена като интерпретация и основана на прозрачна методология. (ICOMOS Germany (2025). Колкото по-ясно е разграничението между документално установеното, научно аргументираната реконструкция и художествената интерпретация, толкова по-голямо е доверието в подобни проекти и толкова по-малък е рискът технологията да бъде възприемана като заместител на историческото изследване.
Именно върху това обръща внимание Лучано Флориди, според когото изкуственият интелект не е автономен носител на истина, а система, чиито резултати винаги зависят от човешките решения относно данните, модела и контекста на използване (Floridi, 2023). Отговорността следователно не принадлежи на технологията, а на институциите и хората, които определят начина, по който тя се използва.
Парадоксално, колкото по-реалистични стават дигиталните изображения, толкова по-голяма става необходимостта обществото да разбира как са създадени. Доверието вече няма да зависи единствено от качеството на реконструкцията, а и от прозрачността на процеса, който стои зад нея, а това разбира се крие и своите рискове.
Бъдещето на колективната памет
Използването на изкуствения интелект в културното наследство открива възможности, които доскоро изглеждаха трудно постижими. Способността на алгоритмите да анализират големи масиви от исторически данни, да откриват връзки между разпръснати архивни източници и да подпомагат реконструкцията на сложни социални мрежи създава нови перспективи пред историческите изследвания. По този начин AI може да разшири достъпа до културното наследство и да направи по-видими личности и общности, които традиционно са оставали в периферията на официалния исторически разказ.
Именно тук се крие и неговият демократичен потенциал. Ако бъде използван критично и прозрачно, изкуственият интелект може да подпомогне преосмислянето на колективната памет, като разкрие забравени връзки, локални истории и обществени групи, които досега рядко са присъствали в публичните интерпретации на миналото. В този смисъл технологията не замества историка, архивиста или куратора, а разширява техните аналитични възможности и създава условия за по-представително и по-плуралистично разбиране на историята.
Същевременно демократичният потенциал на AI не е гарантиран, даже напротив. AI може ида бъде заплаха за демократичното ни общество. Алгоритмите работят с данни, които вече са резултат от исторически избори, институционални практики и обществени приоритети. Ако тези ограничения не бъдат осъзнати, съществува риск технологиите да възпроизведат вече съществуващи неравенства, дори да ги задълбочат, да създадат т.нар. bias (пристрастия или предубедености) като превърнат историческите пристрастия в алгоритмични. Още по-съществен риск възниква, когато резултатите от AI започнат да се възприемат като обективно отражение на миналото, без да бъде видим процесът, чрез който те са създадени.
Ако през XX век държавата, музеят и учебникът бяха основните посредници между обществото и историята, през XXI век тази роля постепенно се споделя с алгоритмите. Именно затова въпросът „Кой има право да бъде запомнен?“ неизбежно се превръща и във въпрос „Кой определя какво ще открием, когато потърсим историята в дигиталната епоха?“.
Отговорът не може да бъде оставен нито единствено на технологичните компании, нито единствено на културните институции и експертите. Ако AI ще участва във формирането на обществената памет, неговото използване трябва да се основава на прозрачност, научна достоверност и демократичен обществен контрол, а именно че решенията по въпрос от обществено значение, както е използването на AI не трябва да се вземат едностранно, а подлежат на прозрачност, отчетност и възможност за обществено участие и проверка. Именно затова все по-широко се утвърждава разбирането, че бъдещето на дигиталното културно наследство не зависи единствено от развитието на алгоритмите, а от създаването на етични и професионални стандарти за тяхното използване. Само тогава технологията би могла не да замени историческото изследване, а да разшири неговия хоризонт и да направи колективната памет по-пълна, по-критична и по-представителна.
Библиография:
- Assmann, A. (2011). Cultural Memory and Western Civilization: Functions, Media, Archives. Cambridge University Press.
- Bowker, G. C. (2005). Memory Practices in the Sciences. MIT Press.
- Floridi, L. (2023). The Ethics of Artificial Intelligence: Principles, Challenges, and Opportunities. Oxford University Press.
- Halbwachs, M. (1992). On Collective Memory. Edited, translated, and with an introduction by Lewis A. Coser. University of Chicago Press. (Original work published 1950).
- Harrison, R. (2013). Heritage: Critical Approaches. Routledge.
- Lowenthal, D. (1998). The Heritage Crusade and the Spoils of History. Cambridge University Press.
- Manovich, L. (2020). Cultural Analytics. MIT Press.
- Nora, P. (1989). „Between Memory and History: Les Lieux de Mémoire.“ Representations, 26, 7–24.
- Noble, S. U. (2018). Algorithms of Oppression: How Search Engines Reinforce Racism. New York University Press.
- Olick, J. K. (1999). Collective Memory: The Two Cultures. Sociological Theory, 17(3), 333–348. https://doi.org/10.1111/0735-2751.00083.
- Smith, L. (2006). Uses of Heritage. Routledge.
Документи и проекти:
- AI4LAM. (2024–). Artificial Intelligence for Libraries, Archives and Museums. https://www.ai4lam.org
- Europeana Foundation. (2023–2025). DE-BIAS – Detecting and Cur(at)ing Harmful Language in Cultural Heritage Collections. https://pro.europeana.eu/project/de-bias
- HAICu Consortium. (2024–). Humanities–Artificial Intelligence–Cultural Heritage. University of Amsterdam. https://ahm.uva.nl/funded-research-projects/haicu-digital-humanities/
- ICOMOS Deutschland. (2025). KI und Denkmalpflege. Empfehlungen zum Einsatz künstlicher Intelligenz in der Denkmalpflege. Berlin: ICOMOS Deutschland.
- KB – National Library of the Netherlands. (2024). Artificial Intelligence and Cultural Heritage Projects. https://www.kb.nl
- UNESCO. (2021). Recommendation on the Ethics of Artificial Intelligence. Paris: UNESCO.
