Авторството отвъд материалния обект
Изложбата традиционно се основава на присъствието на произведението като конкретен обект: картина, скулптура, фотография или друг материален артефакт, който може да бъде съхраняван, идентифициран и представян пред публика. В съвременните museum studies обаче изложбата все по-често се разглежда не просто като подреждане на предмети, а като културна и комуникационна система, която организира отношенията между произведението, пространството и посетителя (Hooper-Greenhill, 2000). Значението на произведението не възниква единствено от неговите материални характеристики, а и от контекста, в който то е представено.
През XX век самото понятие за “произведение” постепенно започва да се отдалечава от идеята за автономен обект. Инсталационното и т.нар. предметно ориентирано изкуство (site-specific art), превръщат пространството в част от художествения акт, а видеоартът, интерактивните и мултимедийните форми добавят към него звук, движение, светлина, софтуер и участие на публиката (Bishop, 2005). В този процес се променя не само начинът, по който произведенията се показват, но и това какво изобщо може да бъде класифицирано като произведение.
Дигиталните технологии довеждат тази трансформация до нов етап. Едно произведение вече може да бъде представено като триизмерен модел, реконструирано от архивни данни, пространствено симулирано чрез проекция или виртуална среда, да реагира на действията на посетителя или да бъде генерирано от алгоритмична система. При immersive art границата между произведение и пространство практически се размива, докато при генеративното изкуство самата форма на произведението може да не бъде предварително определена от художника.
Така възниква проблем, който не може да бъде решен единствено чрез въпроса дали изкуственият интелект е „инструмент“ или „създател“. Ако произведението може да бъде реконструирано, симулирано, възпроизведено или генерирано в множество различни форми, какво прави една конкретна реализация автентично произведение? И по-важното: ако крайният резултат е само една от възможните реализации на определена система, къде започва и свършва авторството?
Именно този въпрос е в центъра на настоящото изследване: какво се случва с понятието за произведение и авторство, когато произведението е продукт на дигитални технологии и може да бъде реконструирано, пространствено симулирано и генерирано наново?
Нова концепция за авторство
Този въпрос не започва с изкуствения интелект. Още през втората половина на XX век теорията на изкуството поставя под съмнение привидно очевидната връзка между произведението и неговия автор. В The Death of the Author Roland Barthes (1967) оспорва идеята, че значението на произведението може да бъде сведено до намерението на неговия създател. Michel Foucault (1969), от своя страна, разглежда автора като „авторска функция“ — културен и институционален механизъм, чрез който произведенията се класифицират, подреждат и получават определен статут.
Тези идеи придобиват ново значение в дигиталната среда. При традиционното произведение физическият обект сравнително лесно позволява да бъде проследена връзката между акт на създаване, материален резултат и автор. При дигиталното произведение тази връзка се усложнява. Резултатът може да бъде следствие от множество последователни решения: концепция, подбор на данни, избор на софтуер или модел, задаване на параметри, генериране, селекция, редактиране и пространствено представяне.
Това означава, че авторството вече не е задължително концентрирано в един момент на създаване. То може да бъде разпределено в поредица от творчески решения.
Проблемът става особено видим при генеративното изкуство. Художникът може да зададе система от правила, параметри или инструкции, но да не контролира конкретната визуална форма, която системата ще произведе. Още изследванията върху ранното компютърно изкуство показват, че алгоритмично генерираната форма поставя под въпрос традиционните представи за намерение и контрол (McCormack, Gifford & Hutchings, 2019). При генеративния AI тази зависимост е още по-сложна, тъй като резултатът може да бъде произведен чрез взаимодействие между човешка концепция, обучен модел и конкретна процедура на генериране.
Оттук следва едно важно разграничение: да създадеш произведение и да създадеш условията, при които произведението може да възникне, вече не са непременно едно и също действие.
Именно тук се намира съвременният проблем на авторството.
Това не означава, че алгоритъмът автоматично придобива статут на автор. Напротив, именно човешките решения могат да бъдат това, което придава авторска структура на целия процес. Разликата е, че тази структура вече не се намира непременно в крайния визуален обект.
Тази логика се проявява и извън художествената теория. В актуалната практика на U.S. Copyright Office например използването на AI само по себе си не изключва възможността за човешко авторство, но самото подаване на prompt не се приема като достатъчно основание. Значение придобиват човешките творчески решения при селекцията, организацията и модификацията на генерирания материал (U.S. Copyright Office, 2025).
Следователно въпросът не е просто дали произведението е създадено с AI, а каква роля е изиграл човекът в процеса на неговото възникване.
Не край на авторството, а промяна на неговата форма
Тази перспектива позволява да бъде преосмислен и по-широкият страх, че дигиталните технологии и генеративният AI ще „премахнат“ автора. По-вероятно е да се случи обратното: авторството да стане по-сложно, по-разпределено и по-зависимо от способността да бъдат проектирани и управлявани творчески процеси.
Това не означава, че всяка употреба на AI представлява художествено авторство. Нито че алгоритъмът трябва да бъде романтизиран като нов творчески субект. Напротив — именно затова е необходимо да се разграничават автоматичното производство, човешката селекция, концептуалното проектиране и художественото решение.
Тук се намира и необходимостта от адаптация на художествените и културните институции. Дигиталното и генеративното изкуство не представляват временна технологична мода, която културният сектор може просто да изчака. Те са част от по-широка промяна в начина, по който се създават, представят и възприемат културни произведения. Затова задачата не е да се запази изкуството такова, каквото е било преди дигитализацията, а да се разработят адекватни критерии за оценка, съхранение и интерпретация на произведения, чиито характеристики вече са различни.
Японският подход е особено показателен за тази промяна. Японската Агенция по културните въпроси (Agency for Cultural Affairs, Government of Japan) приема, че материал, генериран автономно от AI, по принцип не представлява защитено произведение, докато AI-генериран резултат може да придобие статут на произведение, когато човекът използва AI като инструмент за собствено творческо изразяване. При тази преценка се вземат предвид както наличието на творческо намерение, така и творческият принос на човека, като изрично се подчертава, че трябва да бъде оценен цялостният процес на използване на AI, а не само крайният резултат. Това е особено близко до тезата на тази статия за авторството като процес: институционално внимание трябва да се премества от въпроса какво е генерирано към въпроса как е било генерирано и какво е направил човекът в този процес.
В САЩ институционалният отговор е по-силно концентриран върху въпроса за човешкото авторство. В доклада си Copyright and Artificial Intelligence, Part 2: Copyrightability (2025) U.S. Copyright Office приема, че използването на AI като инструмент само по себе си не изключва авторскоправна защита. Определящи са характерът и степента на човешкия творчески принос: произведение може да бъде защитено, когато човекът е определил достатъчно от неговите изразни елементи, включително чрез творческа селекция, координация, аранжиране или модификация на AI-генериран материал. Същевременно U.S. Copyrigtht Office изрично заключава, че самото подаване на prompt не е достатъчно, когато той не осигурява достатъчен контрол върху изразните характеристики на получения резултат (U.S. Copyright Office, 2025).
Особено показателно е, че американският подход не създава отделна правна категория за „AI изкуство“, а прилага съществуващия критерий за човешко авторство към нова технологична среда. Докладът подчертава, че произведение, създадено с помощта на AI, може да бъде защитено, когато AI подпомага, а не замества човешката творческа дейност; обратно, чисто AI-генерираният материал или материалът, върху чиито изразни елементи човекът не е упражнил достатъчен контрол, не попада под авторскоправна защита (U.S. Copyright Office, 2025).
В европейски контекст въпросът за авторството на AI-генерираните произведения все още не е окончателно решен, а подходът е по-различен. В Copyright of AI-generated works: Approaches in the EU and beyond (2025) Европейският парламент отбелязва, че към момента в правото на ЕС няма специални общоевропейски правила, които да определят кога резултат, създаден с помощта на AI, представлява защитено произведение, нито каква степен на използване на AI е съвместима с човешкото авторство. Вместо това се прилага общият принцип на европейското авторско право, според който произведението трябва да бъде оригинално и да представлява „собствено интелектуално творение“ на автора, произтичащо от негови свободни и творчески избори (European Parliament, 2025).
Показателно е и че AI Act не се опитва да разреши този въпрос. Регламентът въвежда прозрачност относно AI-генерираното съдържание, включително художественото, но не определя AI като автор и не установява критерии за възникване на авторско право върху неговите резултати. От 2 август 2026 г. определени AI-generated или manipulated audio, image, video и text outputs трябва да бъдат разпознаваеми като изкуствено генерирани или манипулирани. Така европейската регулация прави важно разграничение между произхода на съдържанието и неговия авторски статут: това, че едно произведение е генерирано с AI, не отговаря само по себе си на въпроса дали то е произведение по смисъла на авторското право.
Именно тук се появява интересен парадокс за настоящото изследване. Европейската правна рамка продължава да търси човешката творческа следа, но същевременно самият творчески процес все по-често се разпределя между човек, данни, модел, алгоритъм и последваща селекция. Следователно въпросът вече не е просто дали крайният резултат „изглежда като изкуство“, а дали и къде в процеса могат да бъдат открити достатъчно свободни и творчески човешки решения, за да бъде резултатът приписан на автор. Тъкмо тази празнина между традиционната концепция за човешко авторство и реалния процес на AI-assisted creation показва необходимостта понятието за авторство да бъде мислено не само през крайния продукт, а и през неговия произход и процес на възникване.
От сравнението към нов институционален модел
Съпоставянето на трите подхода показва, че институционалният отговор на AI в изкуството все още се намира във фаза на формиране. Япония поставя акцент върху творческото намерение и приноса в рамките на целия процес, САЩ — върху степента на човешки контрол върху изразната форма, докато Европейският съюз запазва по-общия и консервативен критерий за собствено интелектуално творение, без все още да е изградил специфичен режим за AI-генерираните произведения. Различията не са просто правно-технически. Те показват, че институциите все още се опитват да отговорят на нов въпрос със категории, създадени за произведение, чийто произход е сравнително лесно проследим до конкретен човек и конкретен материален резултат.
Тъкмо тук се намира и основният проблем: AI не прави авторството невъзможно, а прави недостатъчен традиционния начин, по който то се установява.
Това не е призив традиционните категории да бъдат изоставени. Напротив, именно защото оригиналът, авторството и автентичността остават фундаментални за художествените институции, те трябва да бъдат разширени така, че да могат да описват произведения, които вече не функционират като единични материални обекти. Институцията не трябва да избира между традиционното изкуство и AI, а да изгради критерии, чрез които да разграничава различните степени и форми на човешко творчество в технологично подпомогнатите процеси.
В този смисъл сравнението между Япония, САЩ и Европа показва не толкова коя система е „правилната“, колкото че светът все още търси адекватния институционален език за новата художествена реалност. Това търсене не бива да бъде възприемано като доказателство, че AI трябва да бъде ограничаван или отхвърлян. Липсата на окончателен консенсус е по-скоро знак, че институциите се намират в момент на адаптация. Адаптацията обаче не означава безкритично приемане на всяко AI-генерирано съдържание. Тя означава създаване на механизми, които позволяват да се установят човешкият принос, произходът, степента на автоматизация и историята на създаването.
И тук се затвърждава основната теза на статията: дигиталната трансформация не премахва автора — тя променя мястото, на което трябва да го търсим. Авторството вече не може да бъде идентифицирано единствено с непосредственото производство на крайния образ. То може да бъде в лицето на този, който е проектирал системата, определил правилата, направил творческите избори и контролирал процеса, чрез който образът е станал възможен. Следователно в епохата на генеративния AI авторството все по-малко е характеристика на продукта и все повече — характеристика на процеса.
Музеят е принуден да премести част от вниманието си от самия обект към условията, които го правят произведение. Следователно институционалната адаптация не трябва да се разбира като отстъпление от традиционните художествени ценности. Напротив, тя е необходима именно за да могат тези ценности да бъдат приложени към нови форми на произведение. Необходим е не отказ от традиционните понятия за оригинал, авторство и автентичност, а разширяване на техния обхват. В противен случай институцията рискува да превърне технологично новото произведение в стария тип обект — да съхрани изображението, но да загуби процеса; да документира резултата, но да изгуби неговия произход; да посочи автора, но да скрие мрежата от човешки и технологични решения, чрез които произведението е станало възможно.
Именно тук се състои институционалният залог на дигитализацията: музеят на бъдещето няма просто да съхранява повече дигитални обекти, а ще трябва да развие различно разбиране за това какво означава да съхраниш едно произведение. Това измества институционалния фокус от съхраняването на обекта към съхраняването на неговата идентичност.
И точно затова, вместо да питаме само „Кой е авторът?“, институциите на бъдещето ще трябва да могат да отговорят и на другия въпрос: „Как е възникнало това произведение?“. Възможно е именно този втори въпрос постепенно да се превърне в новия критерий, чрез който ще разпознаваме не само авторството, но и автентичността на една художествена творба. Така дигиталната трансформация не премахва автора — тя променя мястото, на което трябва да го търсим. Авторството постепенно се измества от продукта към процеса, а автентичността — от уникалността на обекта към проследимостта на неговия произход.
Библиография
- Agency for Cultural Affairs, Government of Japan. (2023). FY2023 Copyright Seminar “AI and Copyright”: Presentation Materials. Tokyo: Agency for Cultural Affairs, pp. 55–60. Official document
- Agency for Cultural Affairs, Government of Japan. (2024a). Concepts on AI and Copyright. Tokyo: Agency for Cultural Affairs, pp. 39–40. Official document
- Agency for Cultural Affairs, Government of Japan. (2024b). General Understanding on AI and Copyright in Japan – Overview. Tokyo: Agency for Cultural Affairs.
- Agency for Cultural Affairs, Government of Japan. (n.d.). Frequently Asked Questions. Tokyo: Agency for Cultural Affairs.
- Barthes, R. (1967). The Death of the Author. Aspen, 5–6.
- Bishop, C. (2005). Installation Art. London: Tate Publishing.
- European Parliament, European Parliamentary Research Service. (2025). Karttunen, S. Copyright of AI-generated works: Approaches in the EU and beyond. EPRS Members’ Research Service, Briefing, PE 782.585, December 2025. Official EPRS publication
- European Union. (2024). Regulation (EU) 2024/1689 of the European Parliament and of the Council of 13 June 2024 laying down harmonised rules on artificial intelligence (Artificial Intelligence Act). Official Journal of the European Union.
- Foucault, M. (1969). What Is an Author? Lecture delivered at the Société française de philosophie, 22 February 1969. In D. F. Bouchard (Ed.), Language, Counter-Memory, Practice: Selected Essays and Interviews (pp. 113–138). Ithaca, NY: Cornell University Press, 1977.
- Hooper-Greenhill, E. (2000). Museums and the Interpretation of Visual Culture. London: Routledge.
- McCormack, J., Gifford, T., & Hutchings, P. (2019). Autonomy, authenticity, authorship and intention in computer-generated art. In A. Ekárt, A. Liapis, & M. L. Castro Pena (Eds.), Computational Intelligence in Music, Sound, Art and Design: 8th International Conference, EvoMUSART 2019 (pp. 35–50). Cham: Springer. https://doi.org/10.1007/978-3-030-16667-0_3
- S. Copyright Office. (2025). Copyright and Artificial Intelligence, Part 2: Copyrightability: A Report of the Register of Copyrights. Washington, D.C.: U.S. Copyright Office, January 2025. Official U.S. Copyright Office report
