Истории и Рубрики

Баба ми никога не говори за живота си като за труден. А като се замисля, той е бил точно такъв.

Родена е през 1938 г. Работила е от 9 до 5, гледала е деца, поддържала е дом – в свят без пералня, без миялня, без памперси, без удобства. В свят, в който денят не се разделя на „работа" и „лично време", а просто тече и трябва да го издържиш. Понякога дори без топла вода.

Едно от малкото удоволствия, които си е позволявала, е било да къдри косата си на фризьор веднъж седмично, да си купува цветя от пазара и слуша музика. Но да я слуша истински, не като фон, а да се остави да бъде изцяло погълната от нея.

От нея за първи път чух името Недялка Симеонова.

Разтърсих се в историята й, но нямаше много информация. Няколко архива на БНР и няколко оскъдни статии в мрежата. Два записа в Youtube – единият от тях на „Севдана". Пиеса, която те кара да оставиш всичко, което правиш и те връща в някой определен момент от живота ти, който е оставил силен отпечатък. Веднага щом започнах да чета за Недялка Симеонова се появи онова усещане – как е възможно никога да не съм чувала за този човек?

„Жена, родена в България в началото на XX век, която свири на може би най-конкурентния инструмент – цигулката – и не просто свири, а изнася концерти в Европа и Америка."

В онези години – без интернет, без телевизия, без масови медии. Звучи като нещо извънредно.

Недялка Симеонова е родена през 1901 г. в Хасково и още като дете става ясно, че не става дума за обикновен талант. Изпращат я да учи в чужбина – нещо, което и днес не е малко решение, а тогава е било почти немислимо. Следват сцени, турнета, срещи с големи музиканти. Тя е първата българка с концерт в Карнеги Хол. Има четирима съпрузи, първият от които е индиецът Ел Адарос, с когото се запознава в Чикаго.

Всичко това го има като фактология. Може да се прочете. Това, до което не може да се стигне така лесно е що за човек е била тя.

За да тръгнеш от Хасково и да стигнеш до световните сцени още като дете, вероятно не си просто талантлив. Трябвало е да имаш изключителна дисциплина. Да понасяш самота. Да се движиш в среди, в които си чужд. Да имаш характера да издържаш на очаквания – чужди и собствени. За нейния житейски път разказва нейната съгражданка – писателят и лекар Живка Шамлиева. Благодарение на нея знаем какво е оставила Недялка след себе си.

На 46 години тя се връща в България. Започва да свири тук, да преподава, да бъде част от музикалния живот по друг начин – не като гост на голяма сцена, а като човек, който предава уменията си.

И някъде там, по същото време, в същия град София, една жена като баба ми слуша. Не в концертна зала, а у дома. Между две задачи. Между грижи, които не търпят отлагане.

„Най-точната мярка за значимостта на един артист – не само залите, в които е свирил, но и животите, които е докоснал."

Недялка Симеонова е свирила на световните сцени, но е стигнала и до кухни като тази на баба ми. До хора, които никога няма да бъдат част от културния елит, но имат нужда от култура не по-малко.